Значението на запевите в контекста на богослужението – интонационни формули, предхождащи църковните песнопения

Източник на изображението от: [13]. 

Автор: Иван Божурин

Какво са запевите?

     Накратко казано това е мелодиен и духовен "вход" в песнопението. Несъмнено молителните песнопения, отправени към Бог и светиите чрез запев, се предавали устно въпреки без наличието на нотирани певчески книги. Има предположение, че те са възникнали заедно с осмогласието като част от него и ролята им била да идентифицират дадения глас. Византийската музика се свързва с античността – древногръцките тропи, тони и т.н. По-късно носи традициите на различни националности като Йерусалим, Сирия и прочее. Ако съдим от византийските музикални трактати и то пападики, то в тях ще намерим информация със запеви употребявани в различните части на богослужението – литургия, вечерня, утреня. Първоначално откриваме запеви в синайския стихирар (12 век) главно пред стихири. В славянските ръкописи също присъстват запеви, един от тях е Благовещенският кондакар от 12 век. Единствено в синайския стихирар се съдържат ихими (запеви) за 8-те гласа. Той е систематизиран по гласове. Какво се откроява в пападики трактатите? Те са обозначени като протеория и пропедия, включени са в нотирани певчески книги – псалтикон, стихирар, ирмолог и антология. В тях можем да намерим какво представляват невмените знаци - интервалите, изпяването им, обозначението на трайността на тона, мелодически фигури, както и начина им на изпълнение, фигурите, разграничаващи гласовете, както фторите и ихимите. Използването на теоретичните ръководства започва от 15-ти век. До 14-ти век не е имало събрани ръководства, а списъци с невми. Такъв списък със старовизантийска нотация, наречен Шартр, е поместен в атонския стихирар Лаура Гама[1].
     Ихимите имат отношение към промяната на гласа (преминаването от един глас в друг). „Ихими“ е гръцка дума обозначаваща запев. Тя е интонационна формула, част от осмогласна система. Ихимите се изпълняват преди църковните песнопения, идентифицирайки гласа, достигайки подходящия начален тон и влизане в атмосферата на гласа. За всеки отделен глас има отделни запеви (ихими), отличаващи се по своята мелодия, дължина, тонов обем и сричките, върху които се пеят. Те са напомняне за гласа или план на гласа. Показват системата на лада, включваща неговия, звукоред и мелодически формули. Някои ихими лягат върху тетрафонията (1,3,4 глас), други - върху дифонията (втори и плагален втори), трети - върху трифонията (междинните гласове “нана“ и „ненано“). Интересен вид са пространните запеви, срещащи се в почти всички гласове. Те могат да се разглеждат и като записани устни импровизации. Православната църковната музика на Изток е изградена върху византийската осмогласна система, преминаваща през специфични етапи. Заедно с това ихимите присъстват в тези етапи. Новият метод на Хрисант открива доста различия във формата на запевите в сравнение с късновизантийските трактати. Според д-р С. Георгиева: „Запевите присъстват и в съвременната богослужебна практика, където техни варианти, близки до представянето в „Големия теоретикон“ на Хрисант, се обуславят от вида песнопения (ирмологически, стихирарически и пападически) и от модалните строеве (диатоничен, хроматичен и ехармоничен)“[2].

Тълкуват ли се ихимите?
     Има различни позиции по въпроса. Според някои изследователи вероятността те да имат известен смисъл е изключена. Аурелиан задава въпрос към свой близък приятел грък за значението им. Той му казал, че тези думи нямат известен смисъл, а се свързват с емоционално състояние - радостно ликуване. Невероятно е, обаче, да разглеждаме запевите единствено като привеждащи в състояние на певчески възторг. Причината за това са различията в етоса на отделните гласове. Различна позиция предлага авторът на трактата П. Джефри. Той твърди, че думите на ихосите нямат превод, тяхното използване било за запяване, тъй като те се употребяват за интониране на тоновете. Това било казано по случай грегорианските запеви, това твърдение се допуска и за византийските запеви. Употребяването на сричките а-на-не, а-не-на, на-а-а, не-е-е и други с цел усвояването на пеенето сочи склонност към тези думи, както и практичността да се интонира по тях[3].
Ценен извор за тълкуване на думите на запевите е синайската антология S 1294, с версия на Йоан Гликис, където разяснението е дадено чрез въпроси и отговори:
„Какво е енихизма? - Ихизма е напомняне за гласа. Също както казвам анане анес.
Какво е анане анес? – Повелителю, прости и отпусти. Всеки от тези, които започват е длъжен да има начало от Бога и с Бог да завърши. Както и всички християни, ако предпочитат да започнат с малкия Трисагион (Трисвятое), избират този стих.
Как се запява 2-ри глас? - С неанес.
Какво е неанес? – Господи, отпусти.
А как се запява 3-ти глас? - С анеанес.
Какво е анеанес? Утешителю прости.
А 4-ти (глас) как се запява? - С Агиа.
Какво е Агиа? - Херувими и серафими, т.е. възпяващи и прославящи Светата Троица. Прости и отпусти. Прости и на мен, този, който да възпява и прославя с достойни химни, Теб, неразделно Божество. Същата последователност на ихимите имат и другите гласове“; освен, че въвежда в гласа дадената ихима, то, тя, както показахме, служи за молитвена нагласа за служба на Бога, където се потвърждава и от други извори - РАИК 63 (Псевдо-Дамаскин и други) и трактата Hagiopolites: „Когато ни предстои да пеем или обучаваме, необходимо е да започнем с ихима. Ихима означава въвеждане в гласа, както например „ана, не анес“, което именно е „Господи, прости“. Всяко начинание трябва в Бог да има начало и да свърши в Бога.“[4]. Следователно запевите служели: за обучение на певците, за въвеждане в атмосферата на гласа, за кратка встъпителна молитва, чрез която се отваря „вратата“, за да служим на Бога. Така например, когато певецът изпей дадената ихима, той се настройва за гласа, както и достигането на началния му тон и се настройва за молитвена нагласа. Ихимите имат и дидактическо предназначение – служат като модел на един или друг глас при разискването на гласовете- намирането им, отстоящи една степен нагоре[5].

     Съществува също тълкувание от авторът на кодекс Лавра 1656 (17-ти век) Според което анане и анес са молитви, свързани с молитва от тайнството Покаяние за опрощаване на греховете: „Господи, очисти греховете ни“. Оттук можем да излезем със заключението, че запевите имат много по-голямо значение, отколкото им отдават някои средновековни музиковеди. Оказва се, че без интонационните формули, наречени запеви, не може да започне дадено песнопение. И защо ли? Защото всеки, който реши да изпълнява църковна музика, респективно да хвали Бога чрез нея, първо трябва да поиска опрощение за греховете си, и така да се каже, да се очисти и освободи от всякаква нечистота (греховност), да отстъпи от съзнанието си на досегашната греховност като поиска от Бога прошка за това, за да може да го удостои с чисти душа да хвали Господ, т.е. да Му се моли, защото Той е Свят и затова трябва да достигне до такова състояние на святост. Нашите древни псалти, не само са интонирали мелодията със запеви, но и са изчиствали предварително своята душа, за да могат ангелоподобно да хвалят Бога от цялата си душа. Според определението на доц. дякон И. Иванов запевите са: „Интонационни формули в богослужебната музикална практика и вид ключове за мелодията. Но чрез тези духовни ключове литургически се изпросва опрощаване на греховете – това, което в богослужебната практика на Църквата (в светото Тайнство Покаяние - Изповед) се конституира като акт на задържане или освобождаване от греха, свързване или развързване, епитимия или прошка“[6].
Явно е, че запевите имайки опрощаващ характер са свързани с тайнството Покаяние. Ако спрем вниманието си върху основната молитва за опрощаване на греховете ще видим, че в средната й част се употребяват трите главни глагола, които откриваме и във въвеждащата част на средновековните музикални трактати. Глаголите са: анес, афес, синхорисон, което означават: облекчи, разреши, прости греховете. В Евангелието главният глагол за прощаване на греховете, който се употребява и в молитвата „Отче наш“ е афес (афесис), означаващо от гръцки: остави, освободи. Що се отнася до глагола анес, той е употребен и в Деяния апостолски, в значение на вътрешно спокойствие. И двата цитирани глагола имат характер на призоваване, съзерцание, оставяне в ръцете на Бога, а третият - синхорисон (опрощение) изисква молба от Бога за цялостна прошка на греховете[7].
     По голяма част от музикалните трактати били включени в ръководства за упражнения на църковните псалти и давали познание за структурата и употребяването на византийската музика в богослужението. Повечето от тях обхващат учението за вярата и предавали познанието на старите музикоучители. Така вярата се преподавала от най-ранните християнски векове на Изток и на Запад. Свидетелство за преподаване вярата намираме от учителите на Църквата (св. отци) през 4-ти век, като просвещавали новопокръстените чрез принципите - закона на вярата и закона на молитвата, за да ги въведат в свещените тайнства на Църквата. Едновременно с това те изисквали да се изживее църковната музика. Обучаващите се на византийската музика е трябвало да съпреживеят духовно интерпретацията на музикалните формули на трактатите. „Истински богослов – пише Майендорф, е който вижда и съпреживява съдържанието на своето богословие“. Вероятно той има предвид, че съпреживяното не принадлежи само на интелекта, но и на духовното „око“, което поставя вярващия човек в контакт с Божественото съществувание[8].

Какво се получава със запевите след въвеждането на Хрисантовия метод?
Макар да не се намират в ръкописите на новата нотация те достигат своето приложение. Това се показва от изписването им в Теоретикона на Хрисант, както и в различни ръководства. Те намират употреба и в наши дни. Според практика на атонските манастири, в някои от тях, ихими не се чуват, а в други се срещат при смяната на гласа. В атонския манастир „св. Антоний“ запевите за 8-те гласа присъстват в многобройно количество с различни варианти. „Ихимите остават устойчиви, запазвайки връзката с ранни форми на запевите. (На лице е) тенденция към усложняване на ихимите и обогатяване на техните варианти в резултат от развитието на византийската църковна практика и музикална теория“ – анализира д-р С. Георгиева. Повече от явно е, присъстващи в различни ръкописи и трактати, че те живо участват в музикалното богослужение и представляват отделни ключове към въвеждането във всеки глас на осмогласната система[9].
     В голямата теория на музиката, съставена от Хрисант, се използват термините апихима или енихима с обозначение – подготовката на певеца за изпълнение на предстоящото църковно песнопение. И „така преди да започнем да пеем каквато и да е мелодия – учи Хрисант – изпяваме един от многосричните звукове, с цел да започнем мелодията чрез познат ихос (глас - лад). Ако преди тропара трябва да изпеем някакъв стих, то той изпълнява функцията на апихима и трябва също да завърши с апихима. Ихосите (гласовете) в псалмодията са осем, но са запазени десет Апихими. Защото Четвъртият и Плагалният втори ихоси имат по две (два запева). Мелодиите апихима приемат различна изразителност… Общото в тях е, че всяка подготвя встъпването на един ихос (глас)“[10].
      По-нататък Хрисант обяснява в музикалното ръководство апихимата (запева) за всеки глас поотделно, текстово и мелодийно, как се изпълнява. За 1-ви глас посочва, че се озвучава с ананес, за 2-ри глас с неанес, за 3-ти глас с нана, за 4-ти глас с агиа, за 5-ти глас с анеанес, за 6-ти глас с нехеанес, за 7-ти глас с анес и нес и за 8-ми глас с неагие[11].
    Запевите трябва да продължат да се изпълняват в тяхната пълнота, следвайки древната традиция. Не са желателни някои опити те да се превеждат, тъй като, те, губят от своя смисъл и значение. Самото им звучение, в което се включват няколко гласни и звучни съгласни, има своята неповторимост, а също и смислово значение за което изложихме по-горе. Те са основни като градивна част в молитвата за опрощение (подготовка за певеца) и важен елемент от богослужението. Чрез гласните звуци (а,е,и и т.н.), участващи в звукосъчетанията им, ихосите имат и моделираща роля в църковното пеене, която има свойството не да руши, а да съединява, сътворява и утвърждава цялостно човекът, в светлината на Божествената любов и хармония.
     В църковната музика са закодирани важни истини на православната вяра. В разглежданата проблематика влизат само някои от инструментите на музикотворчеството, изразяващи както външната, така и вътрешната музикална мисъл.
Изяснява се връзката на основни за вярата принципи с практиката на заучаване на музикалните знаци или фрази и т.н.
Изключително конкретни са тълкуванията на йеромонах Гавриил, който казва: „В певческото изкуство позициите са създадени от казаните гласни и безгласни знаци, които играят същата роля като думите в граматиката…“[12].
Най-накрая като приложение в картина съм извадил ръкописно някой от главните запеви последователно на осемте гласа, които се използват и днес в богослужението. Практиката е, те да се пеят на  "Слава", на по-главните песнопения или при смяна на гласа.    

Бележки 

1.  Георгиева, С. „Интонационните формули (ихими) като елемент от осмогласната система. Списъци с ихими във византийските пападики - трактати “, Българско музикознание, София, БАН – ИИ, бр. 3-4, 2007, с. 92-93.

2.  Срв. както и цит. по пак там, с. 91-92.

3.  Пак там, с. 103.

4. Срв. както и цит. по пак там, с. 104-105.

5. Пак там, с. 105.

6. Иванов, дякон И. С. Между ангелите и човеците. София, СИ, 2006, с. 212-213.

7. Пак там, с. 217-219.

8. Срв. както и цит. по Иванов, дякон Иван. „Богословски поглед върху средновековните музикални трактати“, Българско музикознание, София, БАН – ИИ, бр. 3-4, 2007, с. 147-148.

9. Срв. Георгиева, С. „Интонационните формули (ихими) като елемент от осмогласната система. Списъци с ихими във византийските пападики - трактати “, Българско музикознание, София, БАН – ИИ, бр. 3-4, 2007, с. 109-110.

10. Хрисант, архиепископ. Голяма теория на музиката. Превод на бълг. език по изданието на Панайотис Пелопидис Д. Кирков и А. Атанасов. София, 2007, с. 94, 97.

11. Пак там, с. 98-113.

12. Иванов, дякон И. С. Между ангелите и човеците. София, СИ, 2006, с. 167.

13. Източник на изображението: Иван Божурин - нотопис на запевите по Христантовия метод. 

Честит празник на всички с днешния църковен празник "Възнесение Господне"

Виж повече относно празника на:
https://web.facebook.com/photo.php?fbid=1094804693985459&set=a.226348104164460.59870.100003678151923&type=3&theater

Църковната музика и молитвата

Възнесение Господне: [14]. 

Автор: Иван Божурин

Какво е молитвата? Църквата yчи, че на човека е присъща идеята за Бога, както вече споменахме - той  е сътворен по Божии образ, следователно е носител на Божието начало в него. Така човек с духа си желае за Бога, стреми се към Него, да Го познае и да общува с Него. За което се говори в псалома: „Копнее душата ми и чезне за Господните двори; сърцето ми и плътта ми с възторг се стремят към Живия Бог“(Пс. 83:3)[1].

Църковната молитва е най-разпространената и утвърдена форма за общуване на човека с Бога. Тя осъществява непосредствената връзка „Бог - човек“. Както знаем Господ Иисус Христос се молил на Отца Си и учил учениците Си и те да се молят (Мат.6:6). Той Ги съветвал да не бързат да се молят за себе си за това или онова: „Отец знае от какво имаме нужда, още преди да поискаме от Него“(Мат.6:8). Светите отци ни поставят към молитвата специални правила, за да бъде тя чута. Евангелистът Матей препоръчва да се молим с вяра: „Всичко що поискате в молитва с вяра ще получите“(21:22). Св. пророк Исаия ни съветва да се молим със смирение: „Ето на кого ще погледна: на смирения и съкрушения духом“(66:2). В посланието си към Коринтяни(14:15) св. ап. Павел насочва вниманието си към разумната и съсредоточена молитва: „Ще се моля с дух, ще се моля и с ум“. Сърцето ни и волята ни трябва да съответстват на Божията воля както ни съветва св. ап. Тимотей(2Тим. 2:19): „Да отстъпи от неправдата всеки, който произнася името Господне“. Подобна е позицията на св. ап. Йоан относно чии молитви слуша Бог. Той не слуша грешниците, но: „Който почита Бога и върши волята Му, тогова слуша“ (Йоан 9:31). А св. ап. Лука съветва - да се постоянства в молитвата, защото избраниците Му, които: „Викат към Него денем и нощем“ Той може да забави, но няма да забрави да ги защити. Образец на християните как да се молят е Господнята молитва „Отче наш“, която е истинска икона на вярата. Тази молитва ни е придадена директно от Господ Иисус Христос[2].

Песенната молитва е възнасяне на ума и сърцето към Бога, съчетано с благоговейни думи и с подходяща мелодия. Както мелодията, така и текста към нея, се явяват разговор, диалог с Бога. В богослужебната практика се използват различни видове молитви: Хвалебна, Благодарствена, Покайна, Просителна[3].

Църковната музика е пряко свързана с богослужението, в което песенната молитва заема голям дял. Тя съществено изразява отношението на човека към Бога и обратното, което означава едно непрекъснато общение реализирано от Светия Дух.

Църковната музика като част от богослужението ни въвежда в новото измерение на живота, а именно в Христос, Който е истинския живот на света.

Църковната музика съдържа всички автентични белези на богослужението, където няма ограничение между земното и небесното – твърди проф. прот. Чифлянов. Богослужението, което се извършва на земята, се осъществява и на небето: „Ние изобразяваме тайнствено херувимите“ (Херувимска песен); ние пеем заедно с ангелите трисвятата и победна песен „Свят, Свят, Свят Господ Саваот…“; ние молим Бога да приеме това наше Богослужение в „светия наднебесен и мислен жертвеник“[4].

Богослужението в православната Църква се развива в две насоки. Едната е пронизана от страха от Бога и Божието наказание, а другата опира в Неговото Човеколюбие. Православното богослужение има Христоцентричен характер и отразява копнежа за преобразяване на човека, неговия безспирен стремеж към разгадаване на тайнството и опознаване на свръхестественото. В това необятие от човешки стремежи идва изкуплението и победното навлизане във вечността. Възкресението на Господ Иисус Христос е победата Му над смъртта. Тъкмо могъществото на Възкресението е основата върху която се гради цялото богослужение. В него се освещава човека като се преобразява в нова твар - става нов човек. Християнското богослужение има колективен характер, затова говори и факта, че по-голяма част от молитвите и песнопенията са направени в множествено число, с голяма тържественост[5].

Тайнствата са център на богослужението. Христос е тайнство, защото е образът, чрез който човека възприема невидимия Бог и става посредник, чрез който Бог прониква в общение с човека и отдава Себе си на човечеството. Тайнство е и самата Църква, която се ръководи от Светия Дух. Тук Бог се съединява невидимо с човека чрез молитвената благодат и участва реално в Богослужението[6].

Тайнство на тайнствата е светата Евхаристия, чрез която християнина приема тялото и кръвта Христови под формата на хляб и вино за залог във вечността. Под думата тайнство в Новия Завет се разбира: „Тайни на Царството Божие“ т.е., целият замисъл за спасението на човека[7].

Църковното пеене е част от това домостроителство, ревниво пазено през вековете и обогатявано от посредниците на преданието. Църковната музика е инструмент на светите тайнства. Чрез нея вярващите получават благодатни сили от Бога още по време на самото богослужение и затова тя става икона на вярата, явява Божията слава.

Наред с видимите свещенодействия, песенната молитва се явява като един от ключовете, чрез които Светия Дух предава на вярващите благодатните дарове. Тайнствено е и приемането на благодатните дарове от Дух Светий, защото понякога вярващият дори „не разбира“ кога и как ги е приел[8].

Целогодишно Църквата извършва богослужение като осъществява целокупната тайна на Божествената икономия, план за спасение и обновяване на света, респективно преобразяването на самия човек, който е призван да върви по този план за спасението на неговата душа[9].

Ето как описва църковната музика музиковеда Петър Динев: „Човешкият глас е най-съвършеният музикален инструмент, чрез който християнинът съзнателно и с участието на своя ум и сърце славослови Твореца и произнася молитви. Музиката е била и завинаги ще си остане понятният език за молитвена беседа между Бога и човека… В тази молитвена беседа словото и богослужебният текст са основата, но музиката е съвършеният изказ на най-вглъбени религиозни трепети и чувства“. Също така той поддържа тезата за структуроопределящата роля и неразривна връзка между богослужебния текст и музиката[10].

Не само песенната молитва към Бога, но и тази към светиите, които са застъпници пред Него, за нас е проводник на нашата вяра. Спасяващите се не се спасяват поотделно, а в Църквата, заедно с цялата Църква. Тя е извор на живот. От този извор всеки черпи каквото му е потребно. Когато християнина вярва, то той е в единение с богоотеческата любов на всички. Когато се моли той е в цялата молитва на всички, причината е, че Христовата Църква прави молитви за всички. Това означава, че има жива връзка между духовния свят и земните членове. Светиите са тъждествени на ангелите като оказват необходимата помощ на човеците. Църковната музика е дълбоко свързана с тайнството на изпращането на починалите в отвъдния свят. В историята на древните народи поетичното и свързаното с него песенно изкуство ще намерим неотразими доказателства за взаимна молитва, в която хората се молят един за друг, а също изпращат покойниците си с най-добри чувства и пожеланието Бог да ги приеме в рая[11].

Молитвата бива вътрешна и външна. Когато се молим само с ум и сърце тогава тя е духовна, вътрешна, като стремеж към постоянно общуване с Бога. Точно за тази вътрешна молитва св. ап. Павел казва: „Непрестанно се молете“(1Сол.5:17). Молитва, която е съпроводена с думи, с кръстене, поклони и др., се нарича външна. Но само тази молитва не е достатъчна. Господ Иисус Христос казва, че тя е безплодна, и затова трябва да бъде придружена с вътрешна, с участието на сърцето и душата: „Тоя народ се приближава до Мене с устата си и Ме почита с устните си, а сърцето му стои далеч от Мене; ала напразно Ме почита“ (Мат. 15:8-9). И още: „Всичко що поискате с вяра, ще получите“(Мат. 21:22); „кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на Твоя Отец“ (Мат. 6:6); и така нашият Отец небесен ще даде блага на ония, които му искат, когато вървят в пътя на Неговата воля[12].

Според доц. Д. Димитров, като изпълнение, църковната музика е загубила значителни позиции. Факт, който се отбелязва в почти целия православен свят. През дългия атеистичен период духовността на вътрешния човек е била изсушена. Голяма част от църковните певци започнали да гледат формално на своите задължения. В тях нямало горене по Бога, нямало християнско и църковно съзнание; отсъствало разбирането, че певческата дарба им е дадена от Бога. По мнението на доц. Д. Димитров църковните певци подценявали изключителната си привилегия да славят Бога. Църковното пеене е служение Богу, то е вероизповед и молитва[13]. 

Бележки

1.  Коев, Т. Вярата – основен фактор в религиозния живот. – в: ДК, бр. 11, София, СИ, 2003, с. 5.

2.  Коев, Т. , Киров, Д. Кратка богословска енциклопедия. София, Булвест 2000, 1993, с. 141.

3.  Коев, Т. Православен катехизис и послание на източните патриарси за православната вяра. София, СИ, 1991, с. 129-130.

4. Чифлянов, протопрезвитер Благой. Православна литургика. София, УИ - св. Климент Охридски, 2008, с. 51.

5.  Пак там, с. 49,51.

6.  Пак там, с. 48.

7. Дюлгеров, Д. и Цоневски, Ил., ред. Коев, Т. Православно догматическо богословие. В.Търново, ЕТ Христо Червенаков & Митко, 1997, с. 179, 168.

8.  Пак там, с. 170.

9.  Мандзаридис, Г. Християнска етика – том 2. София, Омофор, 2013, с. 126.

10. Куюмджиев, А. „Относно указания на Петър Динев за изпълнението на църковна музика и някои аспекти на приложението им в съвременната практика“, в: Куюмджиева, С. Културното наследство на Рилския манастир – състояние и перспективи на проучването, опазването и реставрирането му, София, Изток-Запад, 2011, с. 243.

11. Дюлгеров, Д. и Цоневски, Ил., ред. Коев, Т. Православно догматическо богословие. В.Търново, ЕТ Христо Червенаков & Митко, 1997, с. 162, 163, 161.

12.  Коев, Т. Православен катехизис и послание на източните патриарси за православната вяра. София, СИ, 1991, с. 130-131.

13. Димитров, Д. „Църковното песнопение е прослава на Бога, молитва, богословие и богообщение“ 31.08.2016. / 22:21 – In: http://www.pravmladeji.org/node/480.

14. Източник на иконата: икона от храм "Света Троица", град Стамболийски - художник Д. Джамджиев.

Църковното пеене в зависимост от индивидуалните качества на изпълнителя

                                             Автор: Иван Божурин

Икона на св. Йоан Кукузел от: [8].

От значение са важни правила при изпълняване на църковната музика, (която е един вид молитва "облечена" в мелодия), които църковните певци трябва да спазват. Всички изпълнители добре знаят, че светите отци са се стремели към ангелско пеене. Но то не идвало от тихия и треперещ глас, а от ангелския живот. Който искал да пее като ангелите, трябвало и живот му да е ангелски „Нашето пение казва – Св. Григорий Синаит, - според начина ни на живот, трябва да бъде ангелско, а не плътско. Гласното пение е указание за мислен вопъл вътре.“[1].
Изключени са всякакви динамични ефекти в църковното пеене. Вече казахме, че мелодиите са направени така, че да показват значението на текста, както и ладовете да дадат атмосферата на темата. „Когато смисъла трябва да се подчертае“ (употребени са глаголите: „радуйся“ и „ликуй“ и др.) „мелодията отива нагоре“ и обратно - слиза надолу, „където се говори за грехове“, ад и прочее, и още, – обяснява Катя Тодорова, - че като: „Ръководно начало служи правилото - ниските ноти да се изпълняват естествено без всякакво напрежение, а във височините, поради подчертаването на смисъла и поради причина на усилието, предизвикано у певеца за поддържане на мелодическите върхове, пението е по-силно“, но същевременно и умерено[2].
Доброто църковно пеене зависи и от състояние на пеещите. Например не може да чувстваш, че нямаш сили духовни и физически и да искаш да пееш, защото то изисква необходима енергия, която е необходима за песнопението. Въобще всичко трябва да бъде съгласувано за едно добро изпълнение - хармонизирано, защото различните певци пеят по различен начин, те имат различни гласове, диапазон, тембър, звукоизвличане, постановка и др., обучавани са в различни певчески школи, а могат да бъдат представители на различни националности с различие в езика, на който говорят, различие в артикулацията на звука и т.н. Църковната музика е част от живота на църквата. Тя е успяла да съхрани преданието, създавайки през вековете своите висококачествени творби, които и днес се употребяват в богослужението. Една от главните причини за това е, че школата, в която тя се създава, не е учреждение човешко, а самата Христова Църква. Църквата е „жив Богочовешки организъм, с присъствието на Светия Дух“, учещ я в истината. В член 12-ти в „Посланието на източните патриарси за православната вяра“ се казва: „Дух Светий, Който винаги действува чрез вярно служещите Отци и учители на Църквата, я предпазва от всяка заблуда[3].
Свети Йоан Дамаскин ни е оставил поучителен словесен образец за опазване на преданието: „Затова братя, нека стоим в Църковното Предание като на камък на нашата вяра без да преместваме границите, които са поставили нашите свети Отци и без да даваме мястото на тези, които желаят нововъведение и разрушаване зданието на Светата, Божия, Съборна и Апостолска Църква, защото, ако всеки започне да постъпва по своята воля, малко по малко ще бъде разрушено цялото Тяло на Църквата“[4].
Показателно е опазването на преданието по време на вселенските събори, където били включвани специални правила за изпълнителите на църковна музика. Такова е правило 75-то правило утвърдено на шести вселенски събор (680-681г.): „Желаем, ония, които влизат да пеят в църква, да не употребяват безчинни викания, да не насилват естеството до крясък и да не въвеждат нищо несъобразно и несвойствено на църквата, а с голямо внимание и умиление да пеят на Бога, Който вижда тайното, понеже „свещеното слово учило синовете на Израиля да бъдат благоговейни“[5].
Съществуват редица изисквания и за отговорността на църковния певец, което като достойнство му е придала Църквата. „Не трябва никой друг да пее в църква, освен певци, които се броят в клира и които се качват на амвона и пеят по книга“[6] – повелява 15 правило на Лаодикийския събор (343г.). Тези, на които е разрешено да пеят на клира трябва да имат благословия и по-точно да бъдат посветени в това служение.
Характера на църковните песнопения трябва да се отразяват и в душите на певците. Така изпълнението не трябва да бъде съпровождано с показност, с излишни жестове, мимики, както и излишна емоционалност. Песнопението трябва да се изпълнява, както технически според правилата на музикалния канон и музикологията, така и духовно. То трябва да минава през сърцето и душата, тъй като то е общение/диалог с Бога. За което е казал Спасителят: „Възлюби Господа, Бога Твоего, с всичкото си сърце и с всичката си душа и с всичкия си разум“ (Мат.22:37). Певецът трябва да бъде ангажиран не само с мелодия, но и с вътрешното, със съдържанието или посланието на текста, да преживява песнопението, което като функция е жива молитва към Бога и е в ръцете на живия Бог. Това означава, че той трябва да върви по пътя на Христос, който ни Го е завещал за спасението ни и спасението му.
Например да вземем Празника на празниците Възкресение Христово, на който Църквата чества възкресението на Христа Спасителя, Който църковния певец, с вяра Го приема за свой път, за своя истина и свой живот в самия живот и за свое спасение (срв. Йоан 14:6). При което църковния певец (чрез благодатната вяра) е призван за лично изживяване на Христовото Възкресение. То бъде като залог за личното му възкресение. Така Господ Иисус Христос като победител на ада, да победи и греховете му (на певецът), да го удостои с мир, истина и праведност, т.е. да живее с Царството Божие още тук на земята за вечен живот[7].
За да изпълни задачите си, църковното песнопение поставя сериозни изисквания и пред самия църковен певец. Той трябва да води духовен живот, да е чужд на пороците, рушащи неговото телесно и духовно здраве, да разбира гибелните им последствия - какво губи за сметка на блажен живот с Бога. Освен неговата теоретична и практическа подготовка, то това не отменя и неговата предварителна подготовка преди всяко богослужение (духовно, мелодийно, текстово, смислово, както и реда според Типика) за една достойна Бога служба. Цялото тайнство преди песнопението се предхожда от вътрешната молитва на певеца отправена към Бог да му даде сили и вдъхновение, за да Го възхвали, за което казва св. ап. Павел: “… Ще се моля с дух, ще се моля и с ум, ще пея с дух, ще пея и с ум“ (1Кор. 14:15). Доброто или “калофонното“ пеене, както и добрият хор създават благоприятна атмосфера в храма за задълбочена молитва. Така от певческото изпълнение "зависи" дали ще се осъществи живата връзка между човека и Бога, в която певецът или хорът се явяват главни посредници и разпространители на молитвата. Следователно, всъщност, те изобразяват вярата си в Бога, за да бъде мелодията пропита от молитвения дух. Обличайки църковните песнопения в този дух - те стават музикални икони на Бога, които всъщност разкриват Негово битие - и тук на земята чрез Божествените енергии, които пребъдват във истинския живот на този живот, в цялата пълнота на Църквата - небесната и земната.

Бележки

[1] Срв. както и цит. по Тодорова, Катя. Източното православно църковно пеене. Хилядолетното дихание на православната светост. София, Любомъдрие, 2010, с. 69.

[2]   Срв. както и цит. по пак там, с. 70.

[3]   Срв. както и цит. по пак там, с. 71,73.

[4]   Срв. както и цит. по пак там, с. 179-180.

[5]  Стефанов, протойерей Иван. Правила на светата православна Църква. Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон, 2004, с.185.

[6]   Пак там, с.250.

[7]  Синодално послание, „Патриаршеско и Синодално Пасхално послание – 2010 - 2009г.“ 09.08.2016. / 01:25 – In:http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/Velikden/sinodalno_pashalno_poslanije.htm

[8] Източник на иконата: https://hymnographies.blogspot.bg/2011/04/blog-post.html