Църковното пеене в зависимост от индивидуалните качества на изпълнителя

                                             Автор: Иван Божурин

Икона на св. Йоан Кукузел от: [8].

От значение са важни правила при изпълняване на църковната музика, (която е един вид молитва "облечена" в мелодия), които църковните певци трябва да спазват. Всички изпълнители добре знаят, че светите отци са се стремели към ангелско пеене. Но то не идвало от тихия и треперещ глас, а от ангелския живот. Който искал да пее като ангелите, трябвало и живот му да е ангелски „Нашето пение казва – Св. Григорий Синаит, - според начина ни на живот, трябва да бъде ангелско, а не плътско. Гласното пение е указание за мислен вопъл вътре.“[1].
Изключени са всякакви динамични ефекти в църковното пеене. Вече казахме, че мелодиите са направени така, че да показват значението на текста, както и ладовете да дадат атмосферата на темата. „Когато смисъла трябва да се подчертае“ (употребени са глаголите: „радуйся“ и „ликуй“ и др.) „мелодията отива нагоре“ и обратно - слиза надолу, „където се говори за грехове“, ад и прочее, и още, – обяснява Катя Тодорова, - че като: „Ръководно начало служи правилото - ниските ноти да се изпълняват естествено без всякакво напрежение, а във височините, поради подчертаването на смисъла и поради причина на усилието, предизвикано у певеца за поддържане на мелодическите върхове, пението е по-силно“, но същевременно и умерено[2].
Доброто църковно пеене зависи и от състояние на пеещите. Например не може да чувстваш, че нямаш сили духовни и физически и да искаш да пееш, защото то изисква необходима енергия, която е необходима за песнопението. Въобще всичко трябва да бъде съгласувано за едно добро изпълнение - хармонизирано, защото различните певци пеят по различен начин, те имат различни гласове, диапазон, тембър, звукоизвличане, постановка и др., обучавани са в различни певчески школи, а могат да бъдат представители на различни националности с различие в езика, на който говорят, различие в артикулацията на звука и т.н. Църковната музика е част от живота на църквата. Тя е успяла да съхрани преданието, създавайки през вековете своите висококачествени творби, които и днес се употребяват в богослужението. Една от главните причини за това е, че школата, в която тя се създава, не е учреждение човешко, а самата Христова Църква. Църквата е „жив Богочовешки организъм, с присъствието на Светия Дух“, учещ я в истината. В член 12-ти в „Посланието на източните патриарси за православната вяра“ се казва: „Дух Светий, Който винаги действува чрез вярно служещите Отци и учители на Църквата, я предпазва от всяка заблуда[3].
Свети Йоан Дамаскин ни е оставил поучителен словесен образец за опазване на преданието: „Затова братя, нека стоим в Църковното Предание като на камък на нашата вяра без да преместваме границите, които са поставили нашите свети Отци и без да даваме мястото на тези, които желаят нововъведение и разрушаване зданието на Светата, Божия, Съборна и Апостолска Църква, защото, ако всеки започне да постъпва по своята воля, малко по малко ще бъде разрушено цялото Тяло на Църквата“[4].
Показателно е опазването на преданието по време на вселенските събори, където били включвани специални правила за изпълнителите на църковна музика. Такова е правило 75-то правило утвърдено на шести вселенски събор (680-681г.): „Желаем, ония, които влизат да пеят в църква, да не употребяват безчинни викания, да не насилват естеството до крясък и да не въвеждат нищо несъобразно и несвойствено на църквата, а с голямо внимание и умиление да пеят на Бога, Който вижда тайното, понеже „свещеното слово учило синовете на Израиля да бъдат благоговейни“[5].
Съществуват редица изисквания и за отговорността на църковния певец, което като достойнство му е придала Църквата. „Не трябва никой друг да пее в църква, освен певци, които се броят в клира и които се качват на амвона и пеят по книга“[6] – повелява 15 правило на Лаодикийския събор (343г.). Тези, на които е разрешено да пеят на клира трябва да имат благословия и по-точно да бъдат посветени в това служение.
Характера на църковните песнопения трябва да се отразяват и в душите на певците. Така изпълнението не трябва да бъде съпровождано с показност, с излишни жестове, мимики, както и излишна емоционалност. Песнопението трябва да се изпълнява, както технически според правилата на музикалния канон и музикологията, така и духовно. То трябва да минава през сърцето и душата, тъй като то е общение/диалог с Бога. За което е казал Спасителят: „Възлюби Господа, Бога Твоего, с всичкото си сърце и с всичката си душа и с всичкия си разум“ (Мат.22:37). Певецът трябва да бъде ангажиран не само с мелодия, но и с вътрешното, със съдържанието или посланието на текста, да преживява песнопението, което като функция е жива молитва към Бога и е в ръцете на живия Бог. Това означава, че той трябва да върви по пътя на Христос, който ни Го е завещал за спасението ни и спасението му.
Например да вземем Празника на празниците Възкресение Христово, на който Църквата чества възкресението на Христа Спасителя, Който църковния певец, с вяра Го приема за свой път, за своя истина и свой живот в самия живот и за свое спасение (срв. Йоан 14:6). При което църковния певец (чрез благодатната вяра) е призван за лично изживяване на Христовото Възкресение. То бъде като залог за личното му възкресение. Така Господ Иисус Христос като победител на ада, да победи и греховете му (на певецът), да го удостои с мир, истина и праведност, т.е. да живее с Царството Божие още тук на земята за вечен живот[7].
За да изпълни задачите си, църковното песнопение поставя сериозни изисквания и пред самия църковен певец. Той трябва да води духовен живот, да е чужд на пороците, рушащи неговото телесно и духовно здраве, да разбира гибелните им последствия - какво губи за сметка на блажен живот с Бога. Освен неговата теоретична и практическа подготовка, то това не отменя и неговата предварителна подготовка преди всяко богослужение (духовно, мелодийно, текстово, смислово, както и реда според Типика) за една достойна Бога служба. Цялото тайнство преди песнопението се предхожда от вътрешната молитва на певеца отправена към Бог да му даде сили и вдъхновение, за да Го възхвали, за което казва св. ап. Павел: “… Ще се моля с дух, ще се моля и с ум, ще пея с дух, ще пея и с ум“ (1Кор. 14:15). Доброто или “калофонното“ пеене, както и добрият хор създават благоприятна атмосфера в храма за задълбочена молитва. Така от певческото изпълнение "зависи" дали ще се осъществи живата връзка между човека и Бога, в която певецът или хорът се явяват главни посредници и разпространители на молитвата. Следователно, всъщност, те изобразяват вярата си в Бога, за да бъде мелодията пропита от молитвения дух. Обличайки църковните песнопения в този дух - те стават музикални икони на Бога, които всъщност разкриват Негово битие - и тук на земята чрез Божествените енергии, които пребъдват във истинския живот на този живот, в цялата пълнота на Църквата - небесната и земната.

Бележки

[1] Срв. както и цит. по Тодорова, Катя. Източното православно църковно пеене. Хилядолетното дихание на православната светост. София, Любомъдрие, 2010, с. 69.

[2]   Срв. както и цит. по пак там, с. 70.

[3]   Срв. както и цит. по пак там, с. 71,73.

[4]   Срв. както и цит. по пак там, с. 179-180.

[5]  Стефанов, протойерей Иван. Правила на светата православна Църква. Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон, 2004, с.185.

[6]   Пак там, с.250.

[7]  Синодално послание, „Патриаршеско и Синодално Пасхално послание – 2010 - 2009г.“ 09.08.2016. / 01:25 – In:http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/Velikden/sinodalno_pashalno_poslanije.htm

[8] Източник на иконата: https://hymnographies.blogspot.bg/2011/04/blog-post.html